Remember the good old 1980s?
When things were so uncomplicated?
I wish i could go back there again
And everything could be the same.

I’ve got a ticket to the moon
I’ll be leaving here any day soon
Yeah, i’ve got a ticket to the moon
But i’d rather see the sunrise in your eyes.

Got a ticket to the moon
I’ll be rising high above the earth so soon
And the tears i cry might turn into the rain
That gently falls upon your window
You’ll never know.

Fly, fly through a troubled sky
Up to a new world shining bright.

Flying high above
Soaring madly through the mysteries that come
Wondering sadly if the ways that led me here
Could turn around and i would see you there
Standing there (and i would see you there, waiting…)

Ticket to the moon
Flight leaves here today from satellite two
As the minutes go by, what should i do?
I paid the fare, what more can i say?
It’s just one way (only one way)…

Понякога, ей така от нищото, ми нахлуват разни детски спомени, заедно с желанието да ги напиша някъде, заради опасението, че след още някоя година, вече може да не ги помня, или поне не същите неща. Харесва ми да се потапям в някое едновремешно състояние, понякога усещането, че съм там някъде в миналия момент, е много истинско.

Преместихме се в ж.к. “Възраждане” (Варна) точно преди да тръгна на училище, а най-близкото такова беше “Вела Благоева”, в съседния квартал, който не помня вече как се казваше, но сега май е “Младост”. Не беше много близо, но родителите ни заведоха само първия ден, после хлапетата от блока си ходехме сами. Във “Вела” бяхме три години, а от тях са останали съвсем малка шепа спомени. Помня как си купувахме дъвки “Идеал” с картинки на Червената шапчица, а самите дъвки от тази серия нещо бяха сбъркани, защото като ги сдъвчеш, се разпадаха на много парченца. Печатът на самите картинки беше кошмарен, нищо общо с този на картинките с коли и мотори от турските “Турбо”, които момчетата си менкахме. Имам спомен и за едни пакетчета с портокалов прах, които обичахме да изсипваме в устите си. Купувахме ги от една сладкарница по пътя, а там на Йото веднъж му върнаха 50 ст. вместо 20. Помня, че обсъждахме дали е правилно да ги задържи, но не помня какво решихме накрая.

Зимата ходех с гумени ботуши, и ужасно се дразнех колко трудно се поддържаха чисти. С другите хлапета, които имаха, си ги миехме в разни локви, което разбира се, никак не помагаше. Като замръзнеха локвите, много обичахме да ги пукаме.

В училището имаше ужасно много паралелки, аз бях в последната, която беше “Н”. Сградата се пукаше по шевовете и ние се оказахме заточени в една самотна стая, в страничен коридор, където нямаше други класове, освен нас. Поне бяхме близо до тоалетна и си я ползвахме само ние :).

Лавките бяха две и имаше една точно до нашата стая, но за съжаление, почти никога не се ползваше. Веднъж ни изкараха от час и ни наредиха на масичките с по бутилка “Швепс”, за да ни снимат за местния вестник, но колкото и да се надявахме да почерпят, бутилките си останаха с капачките. Иначе учителката ни беше добра и винаги ни пускаше няколко минути преди началото на голямото междучасие, за да успеем да си вземем закуски, преди да са дошли големите и да са ни избутали назад. Много обичах милинки и негърчета, а негърчетата бяха ужасно скъпи – 20 ст.

После построиха училище точно до нашия блок и се преместихме там. Нямахме търпение да започнем в новото училище и ходехме да помагаме да го почистим след строителните работи. Някой пусна слух, че в училището има басейн и само обикаляхме да го търсим. Никога не го намерихме, но никой не искаше да повярва, че няма. Дълго време след това си мислехме, че има, но го крият нарочно :).

Когато се храня сам навън, гледам да имам нещо за четене, защото иначе ми е доста тъпо, а и от малък много обичам да чета, докато похапвам (или обратното, но както и да го погледне човек – неполезен навик). Вчера минах през Виктория в Арена Запад и си купих на входа “Истината за Металика”, за да ми прави компания.

Интересно е да се чете за историята на групата и развитието на този тип музика, но самата книга е или много тъпо написана или кофти преведена, а най-вече подозирам и двете. Продължих да чета като се прибрах, защото исках да разбера какво става по-нататък :). Описано е детството на всеки член на Металика, както и кои групи за го запалили по метъла и свиренето, и това ме подсети за моето детство и юношество (ебаси смешния русизъм), метъла, пеенето и свиренето в групи :).

Най-първият ми сблъсък с музика беше с някакви вехти плочи на Лили Иванова и Емил Димитров, които пусках на село, на един радио-грамофонен шкаф (обожавам стари радиоапарати и тези шкафове, бих си наредил цяла стена такива). Тогава твърдях, че съм почитател на Емил Димитров, което е голям срам, ама това е положението :).

Съвсем малко по-късно, когато бях вече на 5 години (роден съм в далечната 1974 г.), вуйчо ми донесе някакъв голям радиокасетофон, с отделни колони, както и касети с песни, които той беше записвал от разни Read More »

Дядо седи и пуши на двора, а аз се мотая около него и примамвам боязливи котки. На портичката се появяват едно русо и едно черно цигане. 

- Здрасти! – викат.

- Здрасти! – отвръщам, но не съм сигурен дали мен поздравяват, дали дядо, или и двамата.

Циганетата гледат с едни странни погледи, неразгадаеми. След малко едното изстрелва:

- Ти в кеча ли се биеш?

Докато се чудя как да реагирам, дядо започва да им разгъва локуми как съм пехливанин и ако халосам едното, ще хвръкне на 10 метра във въздуха, така че да не ме закачат. В следващия момент през смях отричам, че се бия в кеча, под подозрителните, недоверчиви погледи на хлапетата.

- Ти мъжко или женско? – следва стряскащия въпрос и за момент си помислям, че ме питат какъв пол съм и докато се опитвам да възприема някакси този абсурд, малките поясняват, че въпроса им е дали детето ми е момиче или момче. Казвам им че нямам и усещам как недоверието просто започва да струи не само от очите, ами от целите им стойки.

- Е не си ли женен? – въпрос, който сякаш изобщо не очаква отрицателен отговор.

- Не съм. – усмихвам се.

- Лъжец! – разочаровано, почти с презрение в един глас възклицават и двамата.

Предложих им да отиват да ритат топка или нещо такова и двамата с готовност се пръждосаха, а аз се сетих как преди много години, докато живеех в Родопите, хлапетата в махалата тайно ми бяха лепнали прякора Ледения (Стив Остин). :)