Антверпен е чудесно място, аз съм много приятно изненадан, след като миналата година бях в Брюксел и го нехаресах. Мисля, че ако един град не се опира в някакъв голям водоем… просто не става. Вчера, малко преди полунощ се озовах край реката и там беше ужасно приятно. Имаше хора, които си правеха пикник, такива, които си свиреха нещо, други играеха шах… абсолютна идилия, и то в делничен ден. И изобщо, тук е спокойно и толкова не-нервно… как да не завиди човек? Карах и вървях из града, още не съм видял някой да се изнерви на друг човек, на друг автомобил и пр. Движението е някак лежерно, ненатоварващо. Ако трябва да се оплача от нещо, то ще трябва да са велосипедистите :). Много е приятно да виждаш колко хора карат велосипеди, но трябва да си отваряш очите на четири, постоянно. Трябваше и аз да си намеря колело.

Аз постоянно си харесвам неща, докато вървя – къщи, тротоари, врати, гаражи, всякакви градски елементи. Иска ми се да заснема всичко, но не го правя, знам, че после ще се ядосвам на нескопосано фотографирани неща. Въобще, аз никак не снимах много, за пореден път. Все не ми харесва светлината, все не ми върви във фокусирането и експонирането. Първо беше ужасно контрастно, защото излизах рано. После поспах и излязох към 18, мислейки си, че е 19 и още не беше готова светлината. А пък после изведнъж стана някакво плоско такова, изобщо залезът беше смотан някакси. Май ми се получиха някакви кадри след 22 часа, ама няма гаранция, след седмица като ги погледна, може да ги мразя. Вече се затвърди ужасията, че с 35 просто не мога да издебвам някакви хора, не и както с 50ката. Реално, 85 или 135 биха ми свършили категорично по-добра работа. 35ицата е много хубав обектив, ама просто не ми пасва за това, което искам да заснема. А и 5D шляпа толкова гръмовно…

Ма да не се отплесвам. Няколко неща, които ми направиха впечатление:

Тук до хотела има някакво паркче с езеро и оградка около него. Зад оградката – десетки зайци, щъкат и си пасат. Имаше и няколко на алеята се шляеха, голям кеф :)

В Антверпен има много хасидими (orthodox jews) с техния специфичен вид – черни дрехи, готини шапки, бради и масурчета по слепоочията. Много ми допада как са облечени момичетата им, макар че не мога да спра да се чудя как не им е ужасно топло. Всички са с едни тъмни поли, черни чорапи и пътъчки (балеринки?), с ризки (жените блузи им викат на тия неща) и пуловерчета без ръкави, с цвета на полата. И всички мъкнат едни бебета насам натам, с колички, с колелета… :). Разсъждавах си за тези хора и се чудех доколко се чувстват щастливи… или пък ограничени… знам ли. Не мога в себе си да пресъздам, да си представя какво е да си част от такъв тип общност. Определено са ми интересни, ама и малко ми е тъжно за тях, предполагам може и да е неоправдано.

Преди малко, докато паркирах, се получи следният епизод: Видях, че един възрастен мъж стои пред входната врата на сградата и ме гледа. Когато слязох ме заговори и като му казах, че не го разбирам, обърна на английски и някакси доста несвързано ме помоли за помощ, за пет минутки, нещо с някакъв телефон :). Докато се чудех (с лек ужас) дали не си е наумил да ме кара да говоря по телефона, той ме въведе у тях, и стана ясно, че просто иска да вдигна слушалката и да я поставя до апарата, защото звънял постоянно. В този момент загрях, че е петък, а те нямат право да го вдигат. Всичко приключи щастливо, с разни благодарности и любезности…, а в стаята, на една маса, мълчаливо седеше някакво невероятно красиво момиче. Та така.

Днес си долетях от Варна, със съдействието (:Р) на Wizz Air, които са ми любимата нескъпа авиолиния. Май са ми любими най-вече заради това, че отвориха линия София-Варна на цени, които са разумни за това пътуване. Предният път пътувах за малко над 100 лв, а сега за около 60 лв. Не знам колко струва автобуса, ама който няма страх от летене, би бил луд да замени 30-40 минутно пътуване за 6-7 часова агония. Единствената ми забележка, този път, е към екипажа на полета от София, защото бяха едни начумерени девойки. У нас по принцип усмихнатите не са мнозинство, но разликата с обратния полет беше много осезаема. Вярно, че младежите от самолета днес си се хилеха на някакви си техни закачки, но някакси по-ведро се получава така.

Последният ден във Варна ми беше малко труден, защото трябваше пак да ходим до село (пък мен ми се правеше друго) и защото в един момент компанията ми идва в повече. Аз съм свикнал да имам огромно лично пространство и цяла седмица, в която съм сам единствено докато спя, е сериозно изпитание. В резултат, въпреки, че ми беше ужасно приятно да съм във Варна, накрая ми се тръгваше обратно. Може би ако си имах мое място и разполагах с времето си, нямаше да могат да ме отлепят лесно. Не че Варна е най-прекрасното място, просто има определени неща, които ми доставят много голямо удоволствие, като крясъците на чайките, които човек чува почти постоянно или като това, че често можеш да зърнеш морето докато се мотаеш и да изпиташ усещане за простор, което в София липсва.
За съжаление, и този град прогресивно се прецаква, заради невероятния ръст на бройката автомобили, хора и пройзхождащите от това задръствания и нерви. Строежите също дразнят, главно заради тоновете прахоляк, които произвеждат. Има си го и грозното, и мръсното, характерни за българския начин на живот, но пък има и приятни островчета зелено и спокойно, дворовете са пълни със смешни котки, а Морската си е чудесна както винаги. Във Варна съм роден и понеже отдавна не живея там, всяка една разходка не е просто крачки по тротоара, а си върви със спомени за хора и случки. Затова се радвам, когато намеря непроменени ориентири. Всъщност, радвам се и ако си открия нови неща, ако са хубаво направени/построени.
Иначе седмицата ми беше прекрасна: първият ден на село, с котки и сафрид; рожденният ден на племенничката; следобедът в Морската с Рая и русосинеокия сладкиш Нико, с когото най-после се запознах; петъчната вечер със стари, добри приятели; ловът за изрисувани ел. табла; моментите, в които с баща ми имахме съгласие кое предаване да гледаме… :)

За една седмица съм във Варна и вчера ходихме на село, за да свършим малко работа и да видим дядо (всъщност аз никаква работа не свърших, освен да нарежа салатата, но това са подробности). На път минахме през Балчик и от едни тъмнокожи хора си купихме кило и половина пресен сафрид, който после изпържихме вкусно, и го поляхме със студена бира. Беше ми и хубаво… и малко тъжно, защото, като се има предвид колко рядко успявам да се прибирам във Варна, това може да е последното сядане на три поколения мъже от фамилията.

Изкарах целия ден стърчейки навън, местейки се от сянка на сянка и въпреки това, пак ми изгоря прясно-бръснатата глава :). Мъчих се неуспешно да калибрирам оптиката на въздушната пушка и накрая просто си целих с отместване по едни пластмасови шишета. Нахранихме трите котета на дядо с парченца сафрид, които не ни трябваха и те набързо изчезнаха по котешките си работи. Останалата част от деня премина в разни мечтания за спокойния, прашен селски живот, и в странни разговори с местните хлапета, които ме обикаляха на колелетата си от време на време. Както и миналия път, живо ги занимаваше въпроса дали се бия, дали съм в кеча и подобни :); дали съм застрелял някое птиче (момчетията като се видят с оръжие, птичките по-добре да се покрият). Питаха ме дали си имам жена и по някаква причина предизвика учудване факта, че имам брада, след като нямам жена. Синеокият Мерт почти не ми повярва, че имам шофьорска книжка и кола, и че нямам нужда от разрешение от баща си за да се запиша на бокс (нещо, което той ме посъветва задължително да направя). Някакси, не им изглеждах възрастен на тези хлапета, нямам идея защо :). Накрая, когато си тръгвахме, ме изпратиха петте съседски хлапета, които момент преди това гониха едно магаре из тарафа, под неодобрителния поглед на баща ми. Мерт поиска да се кача да карам, за да му докажа, че мога, а аз му обясних как ще се возя само, и мисля, че в крайна сметка книжката ми остана под съмнение :)

А днес сутринта пихме кафе с Георги, и направихме малка разходка из Морската, търсейки разни кадри, които аз май не намерих, но това ще се види следващата седмица :). После се помотах из града, търсейки картинки като тази. Засега съм намерил 5, но подозирам има още, дано попадна на тях в следващите дни. Зарадвах се, че алеята между Черно море и ФК се е раззеленила, и че градинката на Севастопол пак е започнала да става приятно място. Освен товааа, из града си намерих неща, които съществуват откак съм дете, като магазина за цветя в подлеза при катедралата, а фризьорския салон от другата страна ме срази – той просто е същият, какъвто го помня, от времето (преди 25 години) когато ходех там понякога за момчешка подстрижка, само където е още по-захабен :).

Трябваше вчера да го напиша това, сега вече ми поизбледняха и впечатленията, и усещанията, и спомените. Финалът е малко антикулминационен, но все пак, решавам отговорно да си довърша псевдопътеписа.

Мислех нещо още да кажа за Румъния, но не мога да открия в паметта си нещо, което да заслужава специално споменаване. Вече не и се сърдя за това, на което ме подложи, и се надявам новия маршрут за връщане да е цял-целеничък. Странно е, но заедно с негативните емоции, откривам и един друг пласт, много различен. Не знам дали защото времето и деня бяха много прекрасни, но днес в главата ми спомена за Румъния е един много летен и чудесен. Спирах по едно време край пътя, за се разтъпча и да подишам, вече към залез слънце и беше толкова тихо, и спокойно, и безгрижно, някак ми напомни за летата на село.

Освен счупените села, освен очевидно бедните такива, там има и едни много спокойно-прекрасни, подредени и зелени, с поддържани моравки до пътя и хубави къщета. И във всяко село почти имаше полицейска кола (POLIŢIE RURALĂ). Оказа се, че има кьорави хора :P, така, че да поясня – за останалото от поста кликни линка -> Read More »

Аз всъщност вече не съм сигурен дали е точно приключение или филм на ужасите…, но след като в момента съм в хотела в Будапеща, жив и здрав, макар и буден от 36 часа, 20 от които прекарах в каране, почти нонстоп… мога лекомислено да забравя лошото и да му лепна “приключение” на нещото.

Мисля, че всичко започна с това, че вместо да поспя 3.5 часа след втора смяна, аз предпочетох да играя до 01.30, а до 3.30 да се въртя в леглото и да си мисля глупости от сорта, че на границата може да ме върнат, заради това че карам с акт и да трябва да минавам през Румъния.

Първо, ебаси колко съм тъп да си мисля, че по границите някой му дреме за моя акт (хем и друг път съм бил в тази ситуация) и второ – ебаси злия пророк съм! 

Който е чел предния пост, в който ъпдейтвах докато карах към Видин и после докато висях да чакам олигофренския ферибот, е разбрал че:

1. Ме е домързяло да си слагам кирилица на тутурутката

2. Хич не ми е хрумнало да си погледна срока на годност на задграничния паспорт, който откак влязохме в ЕС само си мести гъза от една раница в една пътна чанта и обратно.

Началото на приключението беше съвсем не-драматично. Малко си се скарах на ум докато навъртах остатъка от 100-километровата разходка до Калотина, но понеже не обичам да се сърдя на себе си за каквото и да било, си простих още докато се забавлявах колко бързо мога да взимам завоите на Петроханския проход и мечтаех да мога да дрифтя, щото там има поне две перфектни за целта фиби.

Много бързо минах в режим “всяко зло за добро” и се любувах на времето, облаците, изгрева и зелените полянки, мислейки си, че тъкмо ще пробвам как е по този път през Румъния и ще знам за друг път.

О, как го разбах със страшна сила… но да не избързвам! Read More »

Wow, the trip is starting pretty well – found out at the Serbian border that my passport had expired four months ago! Driving now to Vidin to board the ferry to Romania. My schedule went to hell big time…
Writing in English, no cyrillic on this phone.
—
Three hours later spirits are high as I approach the ferry. The Vidin region is extremely beautiful, I almost wish I could live here in some village…
Almost hit a herd of sheep crossing the road some 30 km ago.
A lot of horse carts cruising between villages and fields. Reminded me of childhood donkey cart rides with my grandpa. It occured to me, Grandpa never had a driver’s license and probably drove my father’s old Skoda once or twice…, pretty much the same way I did as a kid and most likely with the same trepidation.
—
Finally at the ferry. Not boarded yet, just enjoying how empty, almost diserted this place feels.
Soon these updates will stop… unless I find a free hotspot in Romania :)
Have no idea how to get to the Hungarian border, but I’m guessing I need to head to Timisoara first.
When I told Komrade the other day that this trip was gonna be an adventure, I didn’t really anticipate that it would turn out the way it’s actually turning up. I am very low on cash and truly hope I’ll have enough for the fare… since it suddenly hit me they probably won’t accept a credit card.
Today is so weird… It’s scary! I just reached for my camera bag from the seat of the car and found an used paintbrush! A fucking paintbrush! And it’s not mine, I swear! And it’s red! WTF!?!